My Love...

И той ми каза "Мечооо"

FOR

B somewhere... [SaD]

I'm alive, I'm alone... 3-Умф

Животът е поредица от падения и възходи, от хубави или гадни периоди, на които не можеш да определиш големината, началната или крайната дата. Възходът може да бъде равен на падение и въпреки всеобщото мнение за свят изпълнен без злоба, куршуми и унижение, грях, пари и уважение. И всичко това не може да се побере в едно изречение. Моето мнение е само мое – изречено, обречено. Бори се с всеобщото пренабрежение. Хич не ми пука за на България боклула! Тази редица мисли избиват, напират, искат да излизат. Пред човешките очи морала раздират. Жива съм... Сама съм... Тази проста рима не ме спира – тичам, дишам, мисля. Пресичам твоята мисел, умело я разсичам. Азбуката на живота е лесна – не го разбра и затова той те плесна! Наведе глава и се остави на смъртта. Предал си се... Предал си всички... А искаше само да си въртиш бизнесът... Нощ, луна, звезди, жега, кола... изтрел... труп в прахта! Жив си... Сам си... Почти опустошен, от дълбока болка наранен... Жив си... Сам си... Родил си се... А после вече нищо няма значение и точно тук е онова малко прозрение. Животът се живее преди смъртта, след това си само храна за червеите в пръстта. Но истинският живот изпълнен с хубост е горе на върха, а не долу близко до шибания хумус! И каквато и да е цената, плащам, за да 3-умфирам на горе по стъпалата.

Думички...

Живот. Пари. Коли.
Жени. Мъже. Алкохол.
Дрога. Музика. Храна.
Дрехи. Коса. Цвят.
Обоняние. Ярост. Гняв.
Тъга. Любов. Секс.
Сълзи. Кръв. Плаж.
Звезди. Вода. Огън.
Гора. Светлина. Интриганти.
Адвокати. Куки. Гангстери.
Камък. Мрак. Затвор.
Килия. Простор. Пръст.
Нож. Гроб. Ковчег.
Смърт!

It's better to be broken than to break!

Всички тъжни мисли са се вселили в мен. Те препускат, обикалят съзнанието ми без да се уморяват. Тъгата за определен човек, място или без причина обгръща всяка една частица от тялото ти. Оковавате с нейните вериги, а ти – ти си безсилен за са я спреш. Тъгата притиска малкото ти сърчице, задушаваш се, иска ти се да заплачеш, но не го правиш... и точно тогава, в този “прекрасен” момент ти разбираш, че понякога не си струва трудът, усилието да постигнеш нещо, просто не си заслужава. Веднъж отвориш ли си очите ти пребледняваш. Твоят малък свят се срива. Наблюдаваш от първият ред инплозия. Всичко се срива пред очите ти, а на теб ти пука все по – малко. И ето, идва този момент, в който ти започваш да градиш сгратите на твоят свят отново. Този път да построиш нещо различно е по – сложна работа, отколкото преди, когато си градял онзи, вече срутен свят.
Двата свята са неизбежно свързани един с друг – новият се гради на и с отломките на предишния. Но има ли смисъл да градиш отново някакъв свят след като твоят собствен е срутен. Сърцето ти си задава въпроса: "Не е ли по - добре да си разрушен, вместо отново да те разрушат?". И ти оставяш всичко така както е. Само събираш отломките и ги поставяш в кашони, преместваш ги на някоя тъмна етажерка на твоето съзнание и заживяваш отново. Не си цял, но и не може да бъдеш строшен, срутен, повреден, защото вече си такъв. Дори и да искат не могат да те докоснат. И да те оставят сам - не мога да те наранят вече! Не могат да те намерят, защото истинският ти Аз не съществува повече!
Не те страх!