Wednesday, December 31, 2008
Other day
Woke up with yawn. It’s dawning – I’m still alive! Turn on my radio to start up a new day. As goddamn DJ’s chattered how to survive amazing news got over the air wave. Tonight love is rationed, tonight across the nation, tonight love infects worldwide, almost another day! See you some other day…
Thursday, December 11, 2008
# 6
Първоначалната идея беше да са на хижа около едно средно голямо българско градче - Кюстендил. Предложението бе дадено от един колега, който е израстнал там, живее си там и прочие. Не мислех да ходя. Поканиха ме колегите, но аз отказах, защото си бях наредила съвсем други планове в главата. Исках тази година те да се изпълнят и да се размажа подобаващо. Една от приятелките ми е родена на 08.12 - как няма да го отчетем?! Главната причина да не искам да отида на Кюстендил беше съвсем друга и едва ли на рождения ден бих била толкова весела, колкото бях по купоните преди 10-11 месеца, тогава още не ми се бе сринал света, в който живеех. Честно да си призная нямах желание нито да празнувам студентския празник, нито рождения ден на приятелката си. Всичко ми беше стигнало до гуша и ако имаше вариант да изчезна някъде за няколко дни съвсем сама, за да мога да излея навън всичко както си трябва, за да ми олекне би било прекрасно. Имах нужда да съм съвсем сама - никой да не ме познава, да не ме беше виждам преди, всичко да ми е непознато. Наистина имаше хора около мен, с които ми беше приятно да се събирам, чувствах си се себе си и на място, но просто имах тази отчаяна нужда да избягам от всички и от всичко.
След една, а може би две седмици се разбра, че с онази хижа нещата са се прецакали. Тогава един друг колега, също от Кюстендил "роди" идеята да са в неговата къща първата вечер, а на 08.12 да са на кръчма.
Една вечер се бяхме събрали в един колега "да се видим на по тъмно". Тогава въпросния колега, който ще ги приюти за студенския празник и малко преди и след това, зададе въпроса дали всички, които се бяхме събрали тогава на масата ще сме в тях на определените дати. Компанията отговори с "Да." и само един глас се чу от някъде срещу телевизора: "Не." - моят глас. Той ме погледна и каза нещо от сорта на: "Ти луда ли си?". По-късно вечерта ми разказа как го е намислил да бъде, кои горе-долу ще са там и прочие. Направо ми натика в очите, че ако аз не дойда това ще е един много голям пропуск от моя страна. Казах му, че ще си помисля и на другия ден ще дам своя отговор. След този разговор с него се замислих. През мозъка ми започнаха да се стрелкат мисли от типа на това, което евентуално щях да пропусна - едни прекрасни спомени. Но така и не ми се ходеше, не исках да съм там, не всъщност да съм никаде. Искам просто да съм облак, който да се носи по течението на въздушните маси, без да знае къде отива, а и да не му пука за това. Толкова е лесно да си облак - нямаш проблеми, нямаш грижи, просто се отпускаш и се наслаждаваш на гледката. И идва онзи момент, в който се изваляваш и с теб е свършено, но това не е ли същото като проклетия човешки живот????
Въпреки че не ми се ходеше, реших да се вслушам в думите на моя колега и на другия ден си казах моята "тежка" дума, че съм с тях. На сила се натисках да ида някъде, когато никаде не ми се ходеше... Тръгнах с нежелание когато дойде сутринта, в която тръгнахме за натам. Пътят беше дълъг, скучен и безкраен. Не можех да си обясня как се бях съгласила... Ураааа! Най-накрая пристигнахме в Кюстендил. Направо не можех да повярвам, най-накрая! И пак това досадно чувство на влизане в кюстендилската гара - нежелание за каквото и да било.
Слизайки от влака и вдишвайки от въздуха нещо се промени. Виждайки колегите ми да ни чакат на гарата усмихнати до уши забравих, че изобщо някога съм чувствала някакво подобно чувство.
Тези два дни в Кюстендил бяха невероятни. Все едно цял живот съм живяла в този град - такова чувство се разхождаше по кожата ми, въпреки че никога до този момент не съм била там, всичко ми беше непознато, не знаех на къде отивам, а все едно си бях вкъщи. Страхотно прекарахме всички или поне аз такава оценка давам на положението, което беше там. Бях с хора, които ми допадат, с които се чувствам добре, с които съм себе си. Тогава осъзнах, че не да съм сама някъде в нищото, а да съм с точно тези хора е това, от което съм имала нужда. Най-хубавия ми празник до момента!
Благодаря ви, колеги!
След една, а може би две седмици се разбра, че с онази хижа нещата са се прецакали. Тогава един друг колега, също от Кюстендил "роди" идеята да са в неговата къща първата вечер, а на 08.12 да са на кръчма.
Една вечер се бяхме събрали в един колега "да се видим на по тъмно". Тогава въпросния колега, който ще ги приюти за студенския празник и малко преди и след това, зададе въпроса дали всички, които се бяхме събрали тогава на масата ще сме в тях на определените дати. Компанията отговори с "Да." и само един глас се чу от някъде срещу телевизора: "Не." - моят глас. Той ме погледна и каза нещо от сорта на: "Ти луда ли си?". По-късно вечерта ми разказа как го е намислил да бъде, кои горе-долу ще са там и прочие. Направо ми натика в очите, че ако аз не дойда това ще е един много голям пропуск от моя страна. Казах му, че ще си помисля и на другия ден ще дам своя отговор. След този разговор с него се замислих. През мозъка ми започнаха да се стрелкат мисли от типа на това, което евентуално щях да пропусна - едни прекрасни спомени. Но така и не ми се ходеше, не исках да съм там, не всъщност да съм никаде. Искам просто да съм облак, който да се носи по течението на въздушните маси, без да знае къде отива, а и да не му пука за това. Толкова е лесно да си облак - нямаш проблеми, нямаш грижи, просто се отпускаш и се наслаждаваш на гледката. И идва онзи момент, в който се изваляваш и с теб е свършено, но това не е ли същото като проклетия човешки живот????
Въпреки че не ми се ходеше, реших да се вслушам в думите на моя колега и на другия ден си казах моята "тежка" дума, че съм с тях. На сила се натисках да ида някъде, когато никаде не ми се ходеше... Тръгнах с нежелание когато дойде сутринта, в която тръгнахме за натам. Пътят беше дълъг, скучен и безкраен. Не можех да си обясня как се бях съгласила... Ураааа! Най-накрая пристигнахме в Кюстендил. Направо не можех да повярвам, най-накрая! И пак това досадно чувство на влизане в кюстендилската гара - нежелание за каквото и да било.
Слизайки от влака и вдишвайки от въздуха нещо се промени. Виждайки колегите ми да ни чакат на гарата усмихнати до уши забравих, че изобщо някога съм чувствала някакво подобно чувство.
Тези два дни в Кюстендил бяха невероятни. Все едно цял живот съм живяла в този град - такова чувство се разхождаше по кожата ми, въпреки че никога до този момент не съм била там, всичко ми беше непознато, не знаех на къде отивам, а все едно си бях вкъщи. Страхотно прекарахме всички или поне аз такава оценка давам на положението, което беше там. Бях с хора, които ми допадат, с които се чувствам добре, с които съм себе си. Тогава осъзнах, че не да съм сама някъде в нищото, а да съм с точно тези хора е това, от което съм имала нужда. Най-хубавия ми празник до момента!
Благодаря ви, колеги!
# 5
Случвало ли ви се е даден човек да мине покрай вас и кожата ви да настръхне? На мен да. С него се познаваме и макар и да се е случвало 1, а може би 2 пъти до момента чувството е неописуемо... Приятно... Неестествено... Харесва ми... Този човек ме влудява...
# 4
Трябва да си много внимателен с нещата, които са около теб, защото колкото повече се доближаваш до нещо, толкова по-трудно го виждаш. Ще ми разкажеш ли за шастливите мигове, които си преживял до сега? Или си някак "благословен" да не можеш си ги спомняш? Това, че стоиш тук сега; това, че живееш и дишаш само по себе си е едно малко чудо. Казваш, че ще следваш мечтите си без някога да се откажеш от тях, но колкото повече думи изричаш, толкова по-малко дела ще извършиш. Затова аз ще запазя в душата си шепичка смелост и така ще посрещна следващия ден, да вървим...
# 3
Здравейте!!
Знам, че отдавна не съм се отчитала с нещо написано /имам впредвид нещо различно от простотията на някой несериозен индивид: Бо ;)/. Просто никой вече не чете моите неща, не ми гледа клипчетата, дори не използва за "winamp" блога ми. Но все пак реших да продължавам да си update-вам блогчето за мое собствено удоволствие. Мислех си да напиша някоя нова историйка или няколко несвързани изречения - опитвайки се да опиша с думи чувствата си. Доста ми се насъбра напоследък и просто незнаех къде да се дяна. Много хора ме забравиха не, че аз съм се сещала за тях /като иключим този момент/. Светът си се върти, аз си пораствам или по-скоро остарявам и на никой не му пука за това, което става около него - полза: НЯМА! В момента се сещам само за едно - за онези дни, в които ставах 6:50 и мрънках, че отново трябва да ходя на училище и да гледам простоватите мутри на повечето твари по коридорите или лицемерните очи на хората от моя клас. Разбира се, всяко нещо си има своите изключения. Чудя се какво ли ми е пукало тогава... И така в един хубав момент ми проблесна, че не трябва да ми пука и просто престанах да се тревожа и да обръщам внимание на хора, които не го заслужаваха по нито един параграф.
Стига съм писала за "доброто" старо време и "прекрасните" дни. Няма значение колко хубави или лоши дни е имало тогава, някои неща/хора не искам да си ги спомням... TOTAL LACK OF RESPECT... И все пак и аз съм човек и макар с нежелание се връщам към онези дни с въздишка само поради една единствена причина... Липсва ми един специален за мен човек... Обичам... Обичах те... Така живота си върви... и аз покрай него...
Знам, че отдавна не съм се отчитала с нещо написано /имам впредвид нещо различно от простотията на някой несериозен индивид: Бо ;)/. Просто никой вече не чете моите неща, не ми гледа клипчетата, дори не използва за "winamp" блога ми. Но все пак реших да продължавам да си update-вам блогчето за мое собствено удоволствие. Мислех си да напиша някоя нова историйка или няколко несвързани изречения - опитвайки се да опиша с думи чувствата си. Доста ми се насъбра напоследък и просто незнаех къде да се дяна. Много хора ме забравиха не, че аз съм се сещала за тях /като иключим този момент/. Светът си се върти, аз си пораствам или по-скоро остарявам и на никой не му пука за това, което става около него - полза: НЯМА! В момента се сещам само за едно - за онези дни, в които ставах 6:50 и мрънках, че отново трябва да ходя на училище и да гледам простоватите мутри на повечето твари по коридорите или лицемерните очи на хората от моя клас. Разбира се, всяко нещо си има своите изключения. Чудя се какво ли ми е пукало тогава... И така в един хубав момент ми проблесна, че не трябва да ми пука и просто престанах да се тревожа и да обръщам внимание на хора, които не го заслужаваха по нито един параграф.
Стига съм писала за "доброто" старо време и "прекрасните" дни. Няма значение колко хубави или лоши дни е имало тогава, някои неща/хора не искам да си ги спомням... TOTAL LACK OF RESPECT... И все пак и аз съм човек и макар с нежелание се връщам към онези дни с въздишка само поради една единствена причина... Липсва ми един специален за мен човек... Обичам... Обичах те... Така живота си върви... и аз покрай него...
Subscribe to:
Posts (Atom)
