#03

How glorious it is, and also how painful to be an exception...

#02

Никога... никога повече...
Never... never again...

#01

На мен, отново, сериозно започна да ми писва от някои работи.
Да, не искам да те виждам и да, не искам да говоря с теб, дори не искам да притесняваш мислите ми.
Да, разбирам го и да, няма да го осъдя.
Да, в депресия съм и да, няма да се самоубивам.
Да, нервя им се и да, не мога да ги понасям.
Да, казах ти всичко, което ми беше на ум, макар и че излезе, че само се заяждам.
Да, мразят ме, но на мен не ми пука особено.
Да, видяхте се, но и аз ви видях.
Да, зле съм и ще ставам още по-зле.
Да, ще се видя с него.
Да, няма да се прибере.
Да, в болницата е.
Да, говоря за баща си, не си длъжен да слушаш.
Да, да, да... никой за нищо не е виновен.

.

Мълчанието е качестно на хората, които нямат други такива...

Жозева

Положението е пълна жозева, драги приятели.

Мрак

Сънувах сън, а може би не сън.

Угаснало бе слънцето и сляпо

из непрогледното небе звездите

витаеха; смразената Земя

се носеше в безлунното пространство;

не идваше след утрото денят;

и хората с отчаяни сърца

във ужаса на своята самотност

отправяха за светлина молитви:

запалиха огньове — и дворците

на венценосните крале горяха

ведно с колибите и домовете;

и всички в градовете разрушени

се трупаха край пламналите къщи,

за да се видят за последен път;

щастливи бяха само шепа хора

около кратерите вулканични:

в недрата зрееше надежда страшна;

в горите запламтя пожар и те

загиваха; пращящите стебла

изтляваха — сгъстяваше се мракът.

Изглеждаха човешките лица

неземни, че сияния зловещи

валяха върху тях; едни лежаха

и плачеха; усмихвайки се, други

брадите си подпираха с ръка;

а трети влачеха дърва и съчки

за кладите мъртвешки и с тревога

се взираха във тъмното небе —

покров на мъртвата Земя; и пак

се просваха с проклятия в прахта

и виеха; подплашените птици

със крясък падаха върху земята

и пляскаха с безпомощни криле;

най-злите врагове се укротиха;

влечуги изпълзяха сред тълпите

и, без да хапят, съскаха с език —

убиваха ги, за да ги изяждат;

войната, стихнала за миг, отново

раззина паст; кръв струваше храната;

и всеки, свъсен, лакомо във мрака

ядеше скришом; любовта изчезна;

и всички заживяха с мисълта

за близка и безславна смърт; гризеше

човешките стомаси вълчи глад;

за мъртвите не ровеха гробове,

че мършавите мършата ядяха,

а кучетата — своите господари,

освен едно от тях: от птици, хора

и зверове то бранеше трупа му,

дордето те се хвърляха връз друг-

самото то си нямаше храна,

но с жалък стон и със пресекващ вой

все безутешно ближеше дланта му,

а тя не го погали — тъй умря.

От глад измряха всички; само двама

в огромен град все още бяха живи;

те бяха врагове — и се събраха

при гаснещ огън пред един олтар

до струпани накуп свещени вещи

за цел безбожна; с костеливи пръсти

опипаха те тлеещата пепел,

разровиха главните и безсилно

задухаха суета — и блесна пламък —

мираж нетраен; като заблещука,

повдигнаха очи и щом видяха

лицата си, с дивашки вик умряха,

един от друг взаимно отвратени,

без да узнаят на чие чело

гладът бе писал „звяр“. Пустиня стана

светът величествен и многолюден —

без люде, без растения, сезони, —

безжизнен хаос от вода и пръст.

В реките, езерата и морята

не трепваха от нищо глъбините,

разпадаха се мачтите прогнили

на кораби без хора — и отломки

потъваха в безжизнената бездна

без плисък; приливите бяха мъртви.

Луната — господарката им — беше

изчезнала; и ветровете също;

и облаците — бяха те ненужни

на повсеместния вселенски Мрак.

На Гости у Дявола

Еми... Петък 13.

2. ПРИКАЗКА ЗА ТИНЯТА

В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.

Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.

- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъка...

Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.

И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.

Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.

А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.

- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...

Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.

Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"

Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?

Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...

Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"

Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА

1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен

##

Сън без сънища — сънят на благословените.

Лорд Байрон, писмо към издателя му

Мразя нещата, които са изцяло измислени… И най-ефирната структура би трябвало да стъпи на някаква основа, на житейски факт — чистата измислица е талант единствено за лъжеца.

Неуспешни опити

Имали ли сте случаи, я които изгаряте от желание да седнете пред бял лист хартия, да хванете химикалката и просто да започнете да пишеше? Знаете, че искате да творите, побърквате се и се оглеждате като лунатици за пърче хартия и малък молив, а когато ги намерите просто се заглеждате в бялото, потъвайки в него, осъзнавате, че имате нагласата, меракът, но не знаете какво да напишете. Гадно е. Просто продължавате да гледате белия лист и все повече се загубвате в него. Искате, искате, искате, но не се получава нищо.
Опит номер 1:
Започвате за пишете за любовта, която е неизживяна от вас или вашия персонаж. Той е потънал в любовна депресия, стоящ на кръстопът между новото и старото, не можейки да вземе решение на къде да тръгне.
Загубвате идеята си или осъзнавате, че просто не сте я има. За това гумичката започва да играе по скъсаното пърче хартия, което е в ръцете ви и носи следите на неуспега ви.
Опит номер 2:
Отново започвате да пишете, по вече леко намачканата хартия. Започвате красива история за вас или вашия персонаж, който изживява своята любов. Всичко върви по вода, когаро разбирате, че цялата история започва да става прекалено блудкава. Точно за това решавате да вкарате малко драма в живота му. Убивате любовта му и край. Загубвате идеята. Гумичката отново заиграва по белия, вече не чак толкова, лист хартия.
Опит номер 3:
Желанието ви изгаря. До сега нищо не сте съумяли да напишете, но ръцете, пръстите, дланите и дори китките продължават да ви сърбят. Точно за това решавате да започнете някаква кървава история, в която участвате вие или вашият персонаж. Така се стига до някоко убийства и една-две красиви реки от кръв. Героят ви или Вие започвате да полудявате и отново загубвате идеята или просто решавате, че нещо не е наред, като го четете. „Глупава история” казвате си и гумичката започва своя танц, по вече, пределно изстрадалото листче хартия.
Опит номер 4:
Все още не сте загубили мерат и искате да напишете нещо велико, нещо епично, нещо, което като го препрочитате, ще ви се харесва. За това решавате, че ще пишете за Вас или вашия герой и всетлите му идеи за бъдещето, вярата и глупостта. Бързо се отказвате от тази идея, тъй като добрите герои оставят незапомнени. Ето, пак, гумичката заиграва по листа хартия.
Накравя се отказвате от начинанието и си лягате в леглото, заспивайки недеоволни от себе си и постижението ви върху, вече на нищо неприличищия, лист хартия. На сутринта се събуждате и вече нищо няма значение. Изстрадалият герой, посивелият лист, се оказва в коша за боклук, а молива обратно при химикалките. Забравяте за това желание и този случай. Но аз не направих така. На мен ми се пишеш, пишеше ли, пишеше и въпреки че не знаех какво искам да напиша, за какво искам да става на въпрос и кои герои и персонажи да бъдат засегнати в разказа ми, аз хванах смело молива, и започнах да драскам. Какво се получи накрая ли? В момента го четете.

#

- Хей... Последвай ме...
Чух глас, който наподобяваше майчиния. Но това беше невъзможно. Тя беше мъртва от девет години насам. Нямаше как да ме вика в тъмнината, нямаше как да ме моли да я последвам, нямаше или поне така си мислих.
Сънищата са много коварно нещо. Не обичам да сънувам. Предпочитам спокойния сън, от който на сутринта се събуждаш неспомняйки си дали си сънувал нещо или не. Просто онова чувство за празнота те обвзема и ти си казваш: „Мамка му, отново не съм сънувал.” Ставаш от леглото и проклинаш ноща, защото не ти е донесла някакво разнообразие, не ти е направила живота малко по-интересен, поне със съня.
Не обичам да сънувам – винаги падам, сблъсквам се със змий и котки или просто срещам отдавна забравен непознат, който се опитва да ме вкара в правия път. Ха! На мен тези не ми минават. А на другата сутрин какво? Топка в корема и намусена физиономия. Не, мерси. Не обичам да сънувам.
Може да не обичам да сънувам, но обичам тишината. И въпреки че човек не може да докара идеалната тишина, в която да попадне и да се отдаде на себе си, а не говоря за мислите му, то и тази, която е примитивка, ако мога така да се изразя, харесвам. Тъмнината също е велик спътник в живота ми.
Двете неща са красиви. Рядко определям нещо като красиво, защото то е такова каквото е. Да знам, ще кажете, че и тъмнината е такава каквато е, както и тишината, но това не е така.
Съгласете се с мен, че тъмнината, я която човек може да попадне, макар и сам в банята, всеки ден е различна. Дори и да не се съгласите, аз знам, че това е така. Изпитвала съм го. Виждала съм го. Същото се отнася и за тишината. Два еднакви случая няма.
Тишината и мракът, на които е склонен човек да се подложи, макар и в жалък опит да намери себе си и желаното спокойствие, са интрументи, с които трябва да се внимава. Ако човек остане прекалено много натъмно е способен да загуби очите си, а ако остане на тихо – да загуби себе си. И двете неща не са препоръчителни за дълга употреба. Дори и да бяха, те спомагат за временното спокойствие на духа и тялото. А после? После – излизайки от тях, нещата продължават да бъдат същите, нищо не се е променило наоколо. Не. Само така ви се струва.
Днес слънцето отново ще изгрее и залезе. Цветето, отворило цветчета на сутринта, вечерта ще ги затвори. Днес слънцето отново залязва, за да изгрее утре. Навред цветята ще разцъфтят, но те не са цветята от вчера, ако ме разбирате какво искам да ви кажа - просто не затваряйте вторите си клепачи.