It's better to be broken than to break!

Всички тъжни мисли са се вселили в мен. Те препускат, обикалят съзнанието ми без да се уморяват. Тъгата за определен човек, място или без причина обгръща всяка една частица от тялото ти. Оковавате с нейните вериги, а ти – ти си безсилен за са я спреш. Тъгата притиска малкото ти сърчице, задушаваш се, иска ти се да заплачеш, но не го правиш... и точно тогава, в този “прекрасен” момент ти разбираш, че понякога не си струва трудът, усилието да постигнеш нещо, просто не си заслужава. Веднъж отвориш ли си очите ти пребледняваш. Твоят малък свят се срива. Наблюдаваш от първият ред инплозия. Всичко се срива пред очите ти, а на теб ти пука все по – малко. И ето, идва този момент, в който ти започваш да градиш сгратите на твоят свят отново. Този път да построиш нещо различно е по – сложна работа, отколкото преди, когато си градял онзи, вече срутен свят.
Двата свята са неизбежно свързани един с друг – новият се гради на и с отломките на предишния. Но има ли смисъл да градиш отново някакъв свят след като твоят собствен е срутен. Сърцето ти си задава въпроса: "Не е ли по - добре да си разрушен, вместо отново да те разрушат?". И ти оставяш всичко така както е. Само събираш отломките и ги поставяш в кашони, преместваш ги на някоя тъмна етажерка на твоето съзнание и заживяваш отново. Не си цял, но и не може да бъдеш строшен, срутен, повреден, защото вече си такъв. Дори и да искат не могат да те докоснат. И да те оставят сам - не мога да те наранят вече! Не могат да те намерят, защото истинският ти Аз не съществува повече!
Не те страх!