Защо да не тръгна на поход,
и на подвизи да не се посветя,
защо да не странствам с години,
щом имам къде да се прибера?
Защо да не вдигна платната
за да откривам далечни страни,
щом го има туй щастие земно —
бряг роден, затулен от гъсти мъгли.
Защо да не дрънкам оръжие,
за да се сражавам за нечия чест,
щом някому аз съм потребен,
щом чака от мен някой вест?
А когато пътеката в трева е обрасла
и не се вижда на раздялата краят,
изведнъж ще усетиш леден полъх в гърба:
„За какво е всичко?…“ И ще се отчаеш.
Tuesday, December 28, 2010
...
Самотна птица кръжи над полето.
Догарящо слънце си тръгва от небето.
Макар и с кожа сива и като ножове зъби,
не ме наричай вълк, що към гората се стреми.
Млякото обича клепоухото кутре,
а не кръвта, която от раните тече.
Ако съм настръхнал и съм озверял,
първо ме попитай — как ли съм живял.
Във непрогледна нощ потъвах като в блато.
Забравих как изглежда небосвода над земята.
От собствената кръв опитах най-напред,
на чуждата додето също дойде ред.
Бил съм окован, капани ме затискаха,
да свикна със хомота не можех и не исках.
Не съм видял нашийник, който да ми устои.
Не съм видял верига, дето да ме задържи.
Пътища безкрайни няма на земята.
Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.
И не съм видял до днес мерзавец
дето да не мога да го стигна и накажа.
Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.
И от стрелите, от четири крачки изстреляни.
Боя се от едно — пред скок да не умра,
и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.
Виж, ако във някой дом прозорец свети,
ако ме чака някой — там, далече,
ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,
личицето детско тихо ще досегна.
Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,
тези, що ми се усмихват — зарад любовта.
Но никой не ме чака — продължава самотата.
И все така желая да вия към луната.
Догарящо слънце си тръгва от небето.
Макар и с кожа сива и като ножове зъби,
не ме наричай вълк, що към гората се стреми.
Млякото обича клепоухото кутре,
а не кръвта, която от раните тече.
Ако съм настръхнал и съм озверял,
първо ме попитай — как ли съм живял.
Във непрогледна нощ потъвах като в блато.
Забравих как изглежда небосвода над земята.
От собствената кръв опитах най-напред,
на чуждата додето също дойде ред.
Бил съм окован, капани ме затискаха,
да свикна със хомота не можех и не исках.
Не съм видял нашийник, който да ми устои.
Не съм видял верига, дето да ме задържи.
Пътища безкрайни няма на земята.
Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.
И не съм видял до днес мерзавец
дето да не мога да го стигна и накажа.
Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.
И от стрелите, от четири крачки изстреляни.
Боя се от едно — пред скок да не умра,
и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.
Виж, ако във някой дом прозорец свети,
ако ме чака някой — там, далече,
ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,
личицето детско тихо ще досегна.
Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,
тези, що ми се усмихват — зарад любовта.
Но никой не ме чака — продължава самотата.
И все така желая да вия към луната.
Tuesday, December 07, 2010
Subscribe to:
Posts (Atom)