Фейбо фийт дъ лайф - меморийс

Днес не са ми минавали някакви откачени мисли за света в главата. Причината поради, която е така е, че се мотам с някакви хора цял ден. Те ме разсейват от вечната мисловна борба, която настава в главата ми, така да се каже. И въпреки всичко ми е скучно. Наистина - всичко е толкова скучно, че чак ми се реве. Искам си пак да се върна на морето. Да си живея безгрижно с 4-те мацета, двете котки и 3-те костенурки на онзи етаж и в онази градина. Там ми беше забавно, чак не можех да повярвам. За първи път от много време насам почувствах, че да хапя, да дращя и да съм съркастична с хората ми е абсолютно излишно. Нямах нужда от това, за да се чувствам жива. Дори мъже не ми трябваха. Нямах нужда и от тях. Може би за това и не обръщах много внимание на този и онзи, които ме закачаха. Дори не ми привлече вниманието това, че едната от моите мацки се занимаваше с пича, който на мен ми харесва. Не ми беше важно - прекарвах си добре. Искам го пак.
Да кажа само, че и Дидката ми липсва. Някак не ми е забавно без нея на работа. Тя е човек с който може да говориш за всичко и това наистина ми лиспва. Много е яка! Радвам се, че я познавам.
Сая... Сая... Тя също ми липсва... барабар с Кюби-чан.
Мъро, Сашо, Ицака, Тишо... искам си дискотеката с тях... ама още малко остана до започването на семестъра.
Иво, Бавния и Ваньо... комшиите... Не искам да се сещам, че ги няма до нас с 606 стая, че... като мина от там винаги ми се приисква да вляза. Защо завършиха?! Трябваше да направят стачка и да останат още 1 година.
И най-много... съквартирантките... обичам ги! Но и те завършиха... мъчно ми е!
Край!
П.П. Радето и Магито... Те... Те... те са моята слабост!