Дневникът на Сашо

“Чувствал ли си се еднообразен и/или излишен? Мисля, че само ти можеш да отговориш на този въпрос. Меланхолично настроение тече във вените ти и не можеш да направиш нищо по въпросът, защото е факт. И няма край. Няма край оня звук, който звучи в главата ти наподобяващ чукането на дъждът по ламарината над прозореца. Едва ли ще намеря точни думи, но нищо няма да загубя, ако се опитам да направя това. Най – много да спечеля нещо, някого или просто едни, може би, безценни симпатии. Кой знае? Само онят отгоре може да ми отговори на този не толкова интересен за някои въпрос. А пък и кой съм аз, че да мисля за велики теми? Едва ли имам достатъчно ум в малката ми глава. Може и да нямам достатъчно ум, за да съм велик държавен глава, оправител или представител, но смятам, че аз си знам какво мога да направя и какво не. Сложно е човек да ми се рови в главата, защото може съвсем да се обърка, дори аз самият съм се обърквал и губил в мислите си. Но, ако има доброволци, нека се опитат, макар че е много трудно да намерят нещо, което могат да откраднат. Уникален съм – да, но посочете ми един човек, който сам по себе си да не е уникален. Не вярвам, че някога ще ми изведете наяве такъв пример. Прави сте, че има много имитатори и поддържатели, но те не могат да бъдат, това което са идолите им, ако изобщо могат да се наречат. В днешно време, ако това са идоли мога да се замисля и да размишлявам едва ли не с дни: какво да кажем за хората от миналото, така наречените “герои”, които наистина заслужават уважение. На вярно няма да осъзнаят повечето индивиди тяхното значение и принос, но това хич не би ми попречило да се надявам, не че има за какво да се надявам...
Много малко хора ме разбират, а уж съм отворена книга. Не съм сигурен дали хората не ме разбират или ме разбират погрешно, но това е рискът да си странна птица, не мислите ли така? Съществуват и много видове дразнители на моята особа. Повечето имат вид на хора, а за други мога да се чудя с часове хора ли са или не са.
Повечето спомени ме измъчват. Оставете на страна това, което казват за тях, че носели радост – няма да споря, защото за някои хора това е така. И аз не правя изкючение, но на мен освен радост някои определени спомени ми носят тъга и ме измъчват, защото осъзнават, че и в онзи ден не си бил толкова щастлив, колкото ти се е искало и колкото ми мислиш, че си бил. Някак една горчивина ми засяда в гърлото и коремът ми се свива. Вцепенявам се и започвам да си мисля защо точно с мен се получава така и откъде е изворът на това нелепо чувство. Обаче както казах, че съм сложна натура спирам да мисля, защото колкото и добре да се познавам ще се загубя в своите лабиринти на мозъка ми и няма да достигна до конкретен отговор. Остава ми само да послушам как капе дъждът по ламарината отвън за тази вечер. А утре? Утре е нов ден, който ме очаква и при мисълта за него аз не се изпълвам с надежда за нещо по – добро, а грозната истина светва пред очите ми. Светва прозрението, че утре ми предстои още един ден борба за вътрешен мир. Не знам какво ще се случи утре, но определено няма да е весело цветно. МИР!”

Александър сложи химикалката в тетратката и я затвори. Това бяха неговите мисли, които той за първи път записваше черно на бяло. Това някак го овлече и го накара да се поотпусне имайки чувството, че е свалил доста голям товар пт плещите си. Той никога не беше споделял точно какво мисли и чувства. Всичко запазваше за себе си, дори и най – малкото нещо. След като затвори тетратката я хвана и я пъхна под дюшека. Оправи си леглото с две бързи движения и се пъхна под одеялото с онова малко желание да сънува нещо – каквото и да било. Не беше сънувал от девети клас и това страшно много му липсваше. Александър заспа бързо и както сам очакваше той не сънува нищо тази нощ.
Александър беше странно момче. Той беше висок и добре сложен. Зелените му очи бяха тъжни и изпълненис с желание за нещо, но никой не знаеше за както точно. Те всъщност бяха прозорецът към душата му, но никой нито веднъж не се опита да разгадае тъжният им поглед. Причината за това е, не че не искаха, а защото Александър не беше от безисвестните момчета в кварталът – винаги се спречкваше с някого и не по свое собствено желание. Той не правеше на никой “евала” и не искаше да му се прави на него, но някак съдбата му се подиграваше и неприятностите сами го намираха него. Александър трябваше или да се защитава или да бива прибиван до безбожност всеки път когато някой му скочеше на бой. Може би видът му – рапарче, като чели крещяха с все сила : “искам неприятности!!!”, но едва ли в това беше причината. След първият път когато му скочиха на бой и едва не го вкараха в болницата той си каза, че няма да я бъде тая и на вторият път вече беше подготвен и с лека рака размазваше хората, които се опитваха да го наранят. От тези случки той получи от малко хора уважение, от други възхищение, а от мнозинството – умраза. А в това да мразиш според Александър няма смисъл!

“Мъката по моят свят е безгранична. Болката я е хванала за ръката и неблаготовори да я пусне. Това е нечовешко. Въпреки че не може да разгледаме мъката и болката като хора с чувства и желания, но в повечето случаи са точно това. Много често възприемат образи на хора и те натоварват с едно фалшиви лица, към които ти насочваш всичките си сили и разбирания. Не е просто, защото ти не можеш да ги игнорираш просто така, като фактор и да си живееш добре. Приемайки образът на хора те вилнеят на твоето поле и те карат да правиш неща, които ти не искаш, а се налага. Някак жалко е, че приемат видът на хора. Та нали те двете хванати за ръце са толкова мощни, че никой не може да ги спре!?! Е, нека да излязат от своят образ на хора и да освободят горките тела на тези жалки примати позволили им да бъдат в симбиоза с тях и нека да ги видим! Едва ли ще са толкова силни и непобедими. Дори смея да кажа, че ще са слаби и изнемощели. И понеже ги разглеждам като хора, то те са придобили онази явна човешка черта на страх. Страх ги е да се покажат изцяло, когато знаят какво ги очаква и точно за това редят и дялкат редици от рани и драскотини.”

Наистина Александър беше странно момче, но имаше какво да каже. Не бликаше от особено желание да сподели своите мисли и критики към света, но му се стори, че това е добра идея. Просто някак не смееше да го направи все още. От една страна заради характерът си, а от друга за това, че като малък винаги си е пател когато е казвал това, което мисли наистина. Не е само това причината. Просто когато Александър се опита да каже нещо бива отразян с думите: “Та ти си едно просто момче! И какво като учиш? Мислиш, че ще промениш нещо ли? Че твоето мнение има значение за някого ли?”. Той просто беше свикнал никой да не го слуша и да не придава някаква важност на думите му. Ето защо Александър си пишеше мислите в тази своя малка тетратка. Там нямаше кой да го опрекне за това, което мисли и да не придаде важност и да обърне внимание на мислите ми. Така те оставаха само за него и винаги щеше да бъде разбран. Но колкото повече пишеше толкова повече му се разпаляше желанието да сподели своите възгледи на нещата.

“Много хубаво не е на хубаво. Така е казъл народът и наистина е прав. Радвам се, че поне е имало кой да го чуе. В днешно време казваме “Народът е казъл”, но аз съм абсолютно сигурен, че това го е казъл точно определен човек, на който думата не е била чута навреме и чак след година, а може би след смъртта му са разбрали какво е имал впредвид. Ето аз се опитвам да споделя своето мнение, но по ирония на съдбата или е прекалено сложно за простите умове на хората или не искат да ме чуят. Затова спрях да се опитвам. Ще си пиша в тази малка тетратка, за да ми олекне и да ме прави щастлив след време. И ще си спомням за Третата Световна Война и ще се смея. Да, навярно ще ме опрекнат много хора, че няма Трета Световна Война, но според мен има, тя е дори доста явна. Чудя се, че не е ли война тази, която водим срещу тероризма? Война е да! А защо е всетовна ли? Защото цял свят се бори срещу това. Войната е срещу неизвестен извършител! Нито се знае кой е, нито къде е, нито как да се открие! А да не говорим за следващата му цел коя ще е? Не може да се разбере! Колкото и глобален да е светът едва ли ще се справи срещу това. Война има, така че драги участници срещу тероризмът, пожелавам Ви успех! Аз ще си крача по улицата и ще си водя моята малка война за оцеляване. Поне знам срещу кой, какво и защо се боря! А това, което искам за Светът е МИР!”

Александър затвори тетратката. За поредна вечер той написа това, което го вълнува и кара кръвта му да кипи. И пак си легна с онова малко желание да сънува каквото и да било. Не бе сънувал от девети клас.
Сутринта щом се събуди Александър извади тетратката си от под дюшека и написа:

“Тази вечер сънувах за първи път от девети клас насам. Много ме радва и мога да кажа, че в моментът съм щастлив. А какво сънувах ли? Сънувах, че хората ме слушат и разбират това, което казвам. Имам много неща да споделя. От днес започва нова ера – моята. Започвам да пиша книга, защото много съм преживал и смятам, че ще представляват интерес моите книги за хората: “Има грозни победи, красиви загуби няма!!! Всеки има право на глас!”