Един лист - една истина... МАЙ

Това бяхме ние. Поради каква причина не знам, не знам и защо, системата се прецака.

Явно има някакви скрити сили от ежедневието. Или това там наистина бяхме ние си или някой умело се е криел през цялото време. Не ми е работата да предполагам кой, какво, кого. Просто предпочитам да си спомням отпечатано върху тези снимки отлкото близкто минало. Някой се промени, друг деградира, а трети просто избяха. Не ми е ясно само как се стигна до заключението: "А бе аз може да си пия бирата с теб всеки път, ама това не означава, че си ми приятел.". Чудя се от къде се взе и как се заключи. Адвокати нямаше... Имаше едно весело писмо с истината изписана на него. То беше само прост бял лист откраднат от хотел, надраскан със стар химикал, но напоил се с истина. От време на време се чудя в коя ли кофа за боклук е заминал и на кое бунище се е озовал. Не знам дали той означаваше нещо, но за мен си беше и продължава да е истина. Да, ясен ми е фактът, че не е нещо кой знае какво, но важен е жеста... особено, ако е жест свързан с истината:

За тримата мускетари.
(Атос, Портос и Арамис)
- Excuse me, where are you from?
- Bulgaria. You?
- Bulgaria.
- Сериозно ли бе?
В Слънчев бряг сме, в Слънчев бряг, Митреле...
Съдбата си е жик - так, че ни срещна с вас. Такива готини пичове няма, джибра му майчина!
Cause we had, the time of our lives. And we never felt this way before. Yes, we swear it's true, and we owe it all to you.
За кафе = 1,80 = 4 билярда = Плевен д'ге.
Усмивки, бъзици, кафета, билярди и мокри шезлонги, студена вода и плаж - най-великото изпращане и това само за 3 дни!
- Wir liebe Ihr. - We love you. - Je taime.

Както хората, дори и аз, виждам щастието, което съм имала в миналото, но с всеки изминат ден се питам дали то бе истинско и дали си заслужава да се запомни. Уважението и малките жестове имат значение. Въпреки че не винаги се показва, но да ви кажа се осеща, ако се задържи човек достатъчно наоколо. И ето мина и замина всичко след това хвърчащо листче... нещата продължиха по страро му... или само така изглеждаше. С течение на времето се влошаваха и влошаваха... Пренабрежение (независимо от коя страна породено), избгягване на реалността, опити очите да бъдат замазани. Бягство и завръщане и пак бягство. Работа, способна да те промени... Дявол в шоколадово яйце.... Действащ преди да мисли.... Беглец, не по собствена воля... Изпълнен със страх от хората...

Май месец.... един прекрасен ден... тогава ми беше криво... намериха се хора да ме разведрят... останаха в сърцето ми... но уви, сами се изтръгнаха от там... може и аз да имам вина... може и ние да имаме вина... но вината е и ваша... Май...

Когато си отива пролетта
и лятото е още цяло,
не тръгва по капчуците вода,
а тежък спомен за раздяла.

И пак през май ще боледувам,
ще се отворят старите ми рани,
пак черните кошмари ще сънувам,
и черни дните ми ще станат.

Ще губя път и ще събирам сълзи,
от мене тъжни стихове ще падат.
Ще бягат мислите ми бързи,
ще ослепея. Тъжно казано - ще страдам...

Магия ли е че не мога да забравя?
Отровена ли е душата ми от мъка?
Години минаха. Какво ли не направих...
Но май остава месец на разлъка...

Дали е така... или не... има кой да каже....... Май...