Two tears in a bucket

Бил си сред много хора, нали така? Не се съмнявам в това. Имаш приятели, които държат на теб. Това е добре. Обичаш ги, споделяш с тях. Никога не си сам. Знаеш ли какво? Следователно не си излишен и никога няма да бъдеш. А за мен не мисли. Не ти завиждам, а се радвам за теб. Аз знам какво е да си заобиколен от хора и да се чувстваш сам. Какво искам да кажа с това ли? Нищо особено. Ти си там, те са там, тогава какво не е наред? Говориш – не те чуват. Там си – не е от голямо значение. Почва да не ти пука, но си човек - oнова гадно чувство, те полазва, прониква и започва да се разпространява под кожата ти. Чувството за пустота и празнота. Чувстваш се като две сълзи в една голяма празна кофа. Нито можеш да я запълниш, нито могат двете да се съберат. Гадно чувство, нали? И с него и без него намирам сили да си вдигна главата и да продължа смело напред. Истината е някъде там, а докато достигна до нея, двете сълзи ще са си в кофата чакайки момента или в който ще се съберат, или в който кофата ще се смали и те ще могат да я запълнят.