За един една усмивка и още нещо

Жегата беше уморила всичко живо. Слънчогледите бяха навели цветовете си измъчени от задухът и така напеклото слънце. Всичко изглеждаше като замряло, отчаяно, искайки само глътка свеж въздух. Може би, само гущерите изпитваха удоволствие от жежкото слънце и настаналата пустош. Толкова беше топло, че можеше да опечеш яйце на напеклият се камък. Всички се бяха прибрали по домовете си или на хладно в заведението с климатика. Нищо не беше същото. Зомбираните от жегата хора гледаха мрачно през прозореца на кафето, с онази изпепеляваща надежда в очите за дъжд. Улиците бяха празни. Нормално, все пак навън е мор. Както си гледаха зомбитата през прозорците на кафетата нещо привлече погледът им. Не в нещо, а в някого. По безлюдните улици крачеше сам едно момче. Хората го гледаха и си мислеха как може той да върви под това жежко слънце. Определено развлеченото момче привлече на всички погледите. Той крачеше, слънцето не му пречеше, а в главата му се въртяха бийтове и рими. Гледаше направо и само натам вървеше. Известно време след като той отмина, на шега или наистина, заваля пороен дъжд. След тази жега и този ледено струден дъжд всичко се смръзна. Хората бяха насядали вече и по пейките и навън в кафетата. Ето, отново им се събраха погледите в нещо. Не в нещо, а в някого. По пълните улици крачеше сам едно момче. Хората го гледаха и си мислеха как може да върви с летните дрешки под тъмните облаци след дъждът, който беше смръзнал всичко. Определено развлеченото момче привлече на всички погледите. Той крачеше, хладното време не му пречеше, а в глвата му се въртяха бийтове и рими. Гледаше направо и само натам вървеше. Беше със слушалки в ушите. Както се появи с жежкото слънце, така и изчезна в далечината с хладния вятър... На другият ден отново го видяха: развлечен, все така крачейки тежко направо, но този път с усмивка на уста и с приятел...