Жената котка

Анастасия беше младо момиче. Тя беше на поддатливата тийн възраст - 19 г. Животът я беше изправил пред много перипети, но това никога не беше в състояние да я спре да иска да живее. Доста неща се бяха случили с нея, но независимо както ставаше, тя винаги запазваше хладнокръвие и в повечето случаи каменна физиономия.
Анастасия беше висока, добре сложена млада дама. Дългата и черна коса подчертаваше изяшното и лице и караше кристално чистите и сини очи да изпъкват още повече. Това често привличаше младежите кум Анастасия, но уви, тя много трудно им се даваше. Винаги си имаше едно на ум и то не излизаше от главата и, може би за добро. Очите и като чели отразяваха слънцето когато то светеше в тях. Зениците и изчеваха и те ставаха едноцветни и необикновени. Приятелите и викаха “Мацката на Ридик”, но това не радваше Анастасия, както би ни се искало.
Анастасия имаше една малка слабост. Това бяха котките. Тя много ги обичаше. Едно от най – голямите удоволствия за нея бе да си гушка котката, да я гали и да я слуша как мърка. Толкова успокояващо и действаше това. Нейната любов към котките беше голяма. Като видеше котка не пропускаше удобния случай да и се порадва. Дори котката на комшията и, която децата в квартала определяха като “зла гад” и даваше да и се радва. Макар и да е от тея страхливите, улични котки където само да те видят и бягат. Тя пак им се радаше, макар че не можеше да си я погали, но котките са си котки – Анастасия им бе отдала една малка част от любовта си.
След смъртта на по-малката и сестра и раздялата с човека, на който беше отдала цялата си любов, Атанастасия се озлоби. Едва ли някъде по света имаше човек, който точно толкова много болка и страдание да беше подтиснал в сърцето си. По принцип хората дават воля на чувствата си, плачат, ридаят, удрят, чупят и рано или късно им олеква. Но това не стана така с Анастасия. Тя се озлоби към света, съумя да подтисне болата дълбоко в сърцето си, не пророни нито една сълза, не каза нито една дума, която да покаже на всета как тя се чувства, не каза на никой какво и е на душата, а и нямаше намерение да споделя на който и да било такива работи.
Всеки ден болката и отчаянието в сърцето на Анастасия ставаха все по-големи. Но тя не се предаде дори и за момент не се отпусна. Чистите и сини очи потъмняха. Някак си, може би природен феномен, а може би от болка те наистина потъмняха физически. От онез уникални очи не беше останало нищо. Но някак си това не ме натъжава, защото те се бяха превърнали в още по уникални и единствени по рода си – синьо-зелено-сиви може би е най –точното определение на това, на което приличаха те. Може би, за проклятие или за нешо велико бяха станали такива. Това все повече привличаше мъжтете към нея. Но дълбоко наскърбена и озлобена тя не ги допускаше до себе си. Някак си и идваше отвътре да се гаври с тях и чувствата, както наверемето един мъж се беше изгаврил с нея. Нищо не я спираше. Гавреше се по цял ден и нощ, а още по-лошото е, че това и доставяше удоволствие. Само тогава усмивката се връщаше на лицето на Анастасия. Но след време тя започна и да се застиява. Момичето се усмихваше просто ей така. Това озадачаваше хората, които я познаваха и които бяха съумяли да запазят приятелството си с нея, заради самото приятелство. Това бяха хората, които през цялото това време са били до нея и никога, ама никога не са я оставяли сама когато тя е имала нужда от помощ.
Като всяко нормално приятелство заради приятелството и тук имаше сблъсъци на характери. Не всички одобряваха поведението на Анастасия и се опитваха да я “вкарат” в правия път, но няколко пъти вече неуспешно, защото това беше правият тъп за нея: да не се оставя да бъде маниполирана от хора, които са двулични и никога няма да заслужат да разберат какво е тя всъщност, а това май се оказваха всички останали, без примата приятели, които имаше. Но не само те имаха сбъсъци с Анастасия, а и Анастасия с тях. Те живееха в четири различни свята, но с едно общо в тях – музиката. Това ги беше сближило на времето и заради това се опознаха като хора, станаха приятели до ден днешен са заедно.
“Усмихвай се през повечето време, да не кажа постояно, така хората ще се чудят какво си намислила” казваше Анастасия без да и мигне окото и се усмихваше за щяло и нещяло. Но красивите и тъжни очи издаваха как е положението в действителност. Всички от кандидат – студентите си мислеха, че тя си е такава една “няква – никва, гадна и подла кучка”.
Един ден в метрото се сбъска с един очарователен младеж. Веднага се заговориха и той видя в нея нещо, което не беше виждал в някоя друга, на бързо си пое въздух и я покани на среща. Анастасия не отказа, а прие, за негово учудване, защото той беше слушал за нея каква е “мъже-мелачка”. Срещата мина гладко. Нямаше никакви проблеми. Анастасия не му беше дала никакъв повод да си помисли момчето, който между другото се каваше Станимир, че може да се изгаври с него. “Опърничева ще е” мислеше си Станимир докато се прибираше вкъщи. Той се срещна още един, два пъти с Анастасия и за негово учудване се влюби в нея. Тя, като чели, не отговаряше на чувствата му, макар че вече спаха заедно и то няколко пъти.
Един ден Станимир реши да заведе Анастасия у тях. Тя се съгласи. Още при влизането си вътре в апартамента на Станимир Анастасия остана много изненадана. На вратата ги посрешна една много красива ангорска котка. Анастасия веднага се залепи за нея като “муха за мед”. Цял ден и се радва ли радва, когато изведнъж физиономията и застина след една от целувките на Станимир. Стомахът и се развълнува всякаш имаше пеперуди в него. Това чувство я накара да се чувства озязвима и без да обясни нищо на Станимир тя се изнесе като фурия от апартамента му, оставяйки го без думи. Той се затича след нея, но беше вече късно, нея я нямаше. На другият ден се отби в апартамента и, но майка и любезно го отряза като му каза, че нея я няма. Той наведе глава и си замина. Чакаше с нетърпение Анастасия да му се обади, но това не стана в близките дни. Той се чудеше какво и е станало, когато набра номера на Ели – единия член от групичката приятели на Анастасия.
Ели знаеше всичко. Тя много окуражаваше Анастасия да задълбочи отношенията си със Станимир, защото той не беше като другите момчета и тя го чувстваше със сърцето си.
Двамата с Ели намислиха чудесен план, план на който Анастасия просто не можеше да откаже. Станимир набързо купи 9 хризантеми и събра 9 приятели които тя никога не беше виждала. Усмихнат, изпълнен с надежда. Подреди момчетата и започна да ги изпраща едно по едно през 5 мин до апартамента и. Те я викаха и понеже майката на Анастасия ги виждаше за пръв път я викаше да се разбере. Когато Анастасия излизаше на вратата и получаваше по една хризантема с думите “Това е от Станимир, който много те обича!” и изчезваха. Така цели 9 пъти. Анатасия не знаеше вече какво да прави и какво да каже на майка си. Накрая за 10 пореден път на звънеца се позвъни, знаейки какво следва тя сама отиде да отвори вратата. Тогава не видя непознато момче, а Станимир. Той беше усмихнат до уши, не с хризантема в ръка, а с малко персийско коте в ръце. Анастасия взе котето, гушна го с едната ръка, с другата гушна Станимир и го целуна, след което се разплака. За пръв път бе дала воля на чувствата си отново...
Както определен вид музика, така и определена любов към животни може да сближи хората. Никога не се знае знае ли се какво ще се случи утре!! И как един човек може да промени друг със своите собствени действия. Така че: “make love not war”!!